ПО ПЪРВИ ПЕТЛИ
От шума на много хора,
от досада и умора
към съня си тръгвам и мълча.
От пера на късни птици,
от заплетените жици
не намирам своята врата.
Откога не съм се връщaл
в този град и в тази къща,
откога ключът ръждясва в мен?
Под прозорец на мечтател,
от тъга по стар приятел
ще осъмна с цвете във ръка.
По първи петли
закъснели следи
преминават през мен
и потъват в очите ми
сутрин.
Прах от звезди
и подкови звънят
на протрития праг
и възкръсва денят ми
сутрин.
От вика на някой буден,
от смеха на някой влюбен
ще усетя, че съм жив и нужен.
Сред пера на ранни птици,
сред безброй висящи жици
ще намеря своята врата.
Откога не съм се връщал
в този град и в тази къща,
откога ключът ръждясва в мен?
Под прозорец на мечтател,
от тъга по стар приятел
ще осъмна с цвете във ръка.
По трети петли
уморени мъгли
се разкъсват от страх
и се впиват в прозореца
сутрин.
Старият ключ
се огъва от студ
и го няма домът,
и я няма вратата ми
сутрин.
И УТРЕ Е ДЕН
Пак говорим с теб по телефона.
Тази нощ за мен той е икона.
Този път ще чуеш истини,
скрити в първата ми изповед.
Още ли обичаш бяла роза?
Можеш ли в дъжда да тичаш боса?
Още ли сънуваш мен и теб във някой град
с гълъби и със зелен площад?
Но сънен глас отегчен
идва чужд и далечен.
И уморен казвам: "Лека нощ!"
И утре е ден.
Още ли обичаш бяла роза?
Можеш ли в дъжда да тичаш боса?
Още ли сънуваш мен и теб във някой град
с гълъби и със зелен площад?
Но глух сигнал отдалеч
идва тих чужд и безплътен.
И уморен казвам: "Лека нощ!"
И утре е ден.
ЛОДКА В ДЪЖДА
Дъждът вали, вали като преди...
Пълзи и дълго дращи по стъклата,
а аз и този път оставам прав
във тишината.
Като светулка плахо примижа
една цигара някъде далече
и аз дочувам шепот на жена,
която тръгва, тръгва вече.
Дали пътува и сега
онази малка книжна лодка,
която сгънах на шега
над някаква дъждовна локва.
А после пратих я към теб
с молба при мен да се завърнеш,
дори в това море от много дъжд
ти да побързаш, да побързаш.
Сега вали, вали дъждът по прозореца.
От вестник стар изрязвам стих
с много, много болка
и препрочитам на глас как търси бряг
в море от хора и дъжд
книжна лодка.
Дъждът и този път вали, вали...
Пълзи и дълго дращи по стъклата,
а аз запалвам клечка от кибрит
във тишината.
И само тази малка светлина,
изгаряща от болка във ръката,
дано покаже пътя към дома
на лодката и на жената.
ЗАЛЕЗ
Откъснах вече този ден
от календара на земята,
когато слънцето се спря
в картината ми на стената.
На избледнялото платно
забравен кораб се събуди
и късен гларус не успя
през слънцето да се промуши.
Преди да изгори докрай,
крилата му се позлатиха,
на палубата екна вик
и после всичко стана тихо.
Тревогата ми зазвъня
отново в празната ми стая
и чувствах, че и аз горя
и нищо повече не зная.
А слънцето закри очи
и бавно слезе към морето.
Във стаята ми две сълзи
до късно тази нощ ще светят.
БЕЗСЪНИЦА
По стълбите тичат
задъхани струни.
В празната къща се буди от сън
прашна китара.
От ъглите тръгват
забравени думи.
В прозореца някой подсвирква
и сяда отново до мен.
Лица и огньове
под мен се прегръщат.
Земята се свива от мъка
по чужда планета.
Пулсира небето
и някой се връща,
захвърлил монета зад себе си
някога в стария двор.
Лица и огньове
под мен се прегръщат.
Земята се вдига на пръсти и нежно
целува небето.
Кога ще се върнеш?
Кога ще се върнеш?
От тъмното песен възкръсва
и сяда отново до мен.
Изсъхна лозата,
към тебе извита.
От дългото чакане времето спря
в мойто огнище.
Кога ще се върнеш?
Кога ще се върнеш?
От тъмното песен възкръсва
и сяда отново до мен.
В ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК ДРЕМЕ...
В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах:
"Само теб обичам!"
Сега се давят думи
в средата на морето,
а зад стъклото пясъкът е сух.
Сега изгаря лято
на клада от бездушие,
а времето тече спокойно тук.
В пясъчен часовник дреме
златен прах от плажа летен.
Колко дни на него писах:
"Само теб обичам!"
Сега умират чайки
в средата на небето,
а в стаята ми диша някой друг.
Сега пристига зима
със скука и съмнения
и времето тече спокойно тук.
МОЯ ЛЮБОВ
Заради очите ти си струва
да отмина всяка лоша дума
с мълчание, моя любов.
Заради косите ти си струва
да заспивам сам и да сънувам
узряла ръж, моя любов.
С теб до днес преживях
и вина, и дни на радост,
но чак сега казвам аз:
Заради ръцете ти си струва
да прегърна огън и да чувам
вика ти в мен, моя любов.
Заради един човек си струва
и едно море да се преплува
в безлунна нощ, моя любов.
С теб до днес преживях
и вина, и съдба,
но чак сега казвам аз:
Заради един живот си струва
да живееш, без да се преструваш,
че не грешиш, моя любов.
Заради една сълза си струва
да простя и пак да те целувам
до сетен дъх, моя любов.
ДО СЛЕДВАЩОТО ЛЯТО
Златни петна във прозореца тръпнеха.
Лятото свършваше пак.
Вятърът, скитал из топлите улици,
легна пред мойта врата.
Капеха бавно листата по двора ми.
Небето се сви от страх.
Може би искаше да ми каже,
че няма да дойдеш пак.
Влюбени птици от тука отлитаха.
Лятото свършваше пак.
Тъжни следи по небето се нижеха.
Търсеха топла страна.
"Сбогом! - до другото лято си казахме.
Минаха много лета.
Може би искаше да ми кажеш:
"Сбогом! - до есента.
ПАК ЩЕ СЕ ПРЕГЪРНЕМ
Мен ми стига.
Ти си тук.
Имаш още мойто рамо.
Стига ми, че без звук
пак се прегръщаме.
Тичат, блъскат се в нас
думи, погледи.
Никой и днес не разбра
как сега се завръщаме.
Колко улици със теб извървяхме
под небе и липи
пак да се намерим,
пак да се прегърнем
завинаги.
Как един без друг сме живяли
в този свят от бетон и стъкло,
мъдър свят,
в който всеки със вик се е раждал
и очаква до днес любовта си.
Мен ми стига.
Ти си тук.
Имаш още мойто рамо.
Стига ми, че без звук
пак се прегръщаме.
КЪДЕ СИ, ЛЯТО
Тръгна си от тук лятото горещо,
но остави пак следи във нас.
А една вълна дълго ще ни търси,
за да ни нашепне почти без глас:
"Защо оставихте да стене самотното море
и то ме прати, за да ви намеря.
Защото този бряг е пуст и няма го смехът,
със който се прегръщахте до вчера."
Още си е там пясъчният замък,
който вятърът не разруши.
Може би сега, скрит зад някой камък,
чака да разтвори за нас врати.
Защо оставихте да стене самотното море,
с крила написа тръгващото ято.
Без вас какво е този бряг и синьото небе,
без вашата любов какво е лято?
Връщай се при нас, мило наше лято,
огън върху пясъка да накладем.
Връщай се при нас, мило наше лято,
слънце във косите си да заплетем.
ЖЕЛАНИЕ
За нещо пак ми дожаля,
реших да залепя крилата
и да се махна от света,
по дяволите да го пратя.
Опитах се да полетя,
със земния живот бях свикнал.
Оказа се, че съм левак
и черепа на Йорик ритнах.
Сега ми стига да гори
крило от будна пеперуда,
а времето да си лети,
на птица аз да се преструвам.
Та то си може и без мен,
тече през всякакви олуци,
но някой ден ще полети
над символи и над боклуци.
И аз ще го следя с очи,
главата ми ще побелее.
Дано да бъда сочен с пръст,
като човекът, който пее.
Да бъда или да не съм
и все така да ми е тъжно.
Да вярвам, че и аз съм луд,
и в студ като човек да зъзна.
РАЗГОВОР С ВЯТЪРА
Време е вече дъх да си взема
и да отворя прозорец.
Стигат ми всички човешки драми -
моята днес ще говори.
Никой дори не се е запитал
имам ли време да дишам.
Моята обич със шепи раздавам,
чуждата мъка събирам.
Горя до лудост всякаква болка,
викам от гняв и не жаля.
Ще ми се всички да са щастливи!
Себе си слагам на края.
Дворът е пуст под моя прозорец,
с вятъра аз разговарям.
В мрака притичват сенки на хора.
Кой ще ме чуе, не зная.
Гоня до лудост всякаква болка,
викам от гняв и не жаля.
Ще ми се всички да са щастливи!
Себе си слагам на края.
БАРИЕРАТА
Защо не премина и ти бариерата?
Влакове няма, а тя си стои.
Тя е опряла в гърдите, приятелю.
Или си с мен, или встрани.
Аз ще я вдигна, приятелю, тръгвай!
Искам да те накарам да полетиш.
Сто начина има да я преминеш.
Един от тях е - да пълзиш.
Ти искаше нощем да я преминеш.
Да не узнае никой, че си мечтател.
Мини я нощем, но запомни ме.
И в тази нощ се ражда предател.
Защо не преминеш и ти бариерата?
Влакове няма, а тя си стои.
Тя е опряла в гърдите, приятелю.
Или си с мен, или встрани.
ОЧАКВАНЕ
В един прозорец възкръсваш нощем ти,
преварил изгрев с клечка от кибрит.
Отляво ли, отдясно ли
някой ще се появи?
Улици се впиват в твоята врата.
Изтръпват от чакане ъглите сега.
Отляво ли, отдясно ли
някой ще се появи?
А срещу тебе тръгват влакове, свирки...
Запалвай всички лампи и излез.
Може би твоят дом ще е последна спирка
за нечия болка или вест.
Тихо стъпвай, градът отдавна спи.
Последен шум и трясък на врати.
Отляво ли, отдясно ли...
Никой не се появи.
РАЗМИСЪЛ
Ако бръкна в контакта,
дали костите ми ще светят
и ще съм нощна лампа
за този, комуто преча?
Или да яхна метлата,
с която мета тревога,
и да кръжа над комплексите,
без да преча на Бога.
Да ме разкъсват посоките
в края на всяка улица
и да възкръсна в прозореца
на една тиха лудница.
Или да търся истини
между жени и навици
и да завършват вечери
с няколко стари навлеци.
Само не искам никога
да затрепетя с времето,
с двата стъклени паяка,
подпрели лицето ми.
СЛЕД ДЕСЕТ ГОДИНИ
Днес ще се срещнем -
след десет години,
вчера ли бяхме
на двайсет и две.
Разделихме се с надежда
тук на този сив площад.
Пак ще се срещнем -
след десет години,
за да разкаже
всеки от нас
със какво се е преборил,
от какво не е заспивал
и какво е надживял.
Днес ще се срещнем -
след десет години:
влакове тръгват
от всички страни.
Но един от нас остава
на една далечна гара
пак на двадесет и две.
ЖАЛБА ЗА МЛАДОСТ
Нямаше още никакви хора
около кафенето "Кристал".
Късите рокли бяха на мода.
Емил Димитров едва беше запял.
Синьо елече Ирина облече
в дългата, дългата тягостна нощ.
Кордов намери вълшебното цвете
и светът стана по-малко лош.
С него тогава горяхме от обич.
Лили пееше: "Малка съм аз...",
а на Витоша облаци нови
се прегръщаха сякаш над нас.
Коста Цонев тогава пред всички
обяви: "Микрофонът е ваш!",
и излезе Богдана самичка,
и запя: "Нон се риен..."
Зеленооко момиче откри за Боян
колко много неща са красиви,
а пък Гуджунов така и до днес не разбра,
че и розите май са бодливи.
А по Йорданка делфини тъгуват.
Гошо потъна сам в тишина.
Бисер все още е юноша бледен
в събота срещу неделя едва.
Още очаква Мишо Мария
на булеварда под кестен висок.
Вятърът свири, сякаш с фуния,
песен от филма "Козият рог".
Мими възпя свойта майчица свята.
Петьо мъката своя прокуди,
а от малкия светъл прозорец
за "Щурците" света беше чуден.
Нямаше група "Сигнал" и каскади,
импресария и "Може би".
Маргарита успя да запази
своя устрем за по-късни дни.
Нямаше диско, нямаше реге,
нямаше още "Диана-експрес".
Нито на Васко кой, кой да му каже?
Тодор Колев го нямаше даже.
"Отвори ми, нося тишина..."