ПОЕЗИЯ ЗА ДВАМА
Къде бях тази нощ? При коя жена?
Помня устните само и две колена.
Помня "Стига! Устните ме болят!".
Помня устните си, спящи на гръд.
Помня как зад гърба ми тракна врата,
Помня вятъра, издухващ нощта.
Помня пустите улици,помня празната длан.
И вървях като просяк,от банкери обран.
НА Ц.М.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бъде от начало
до края ни:
тази, която не ще ни вини,
когато от чужда любов сме замаяни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще бди над живота ни:
Тази, която ще каже: - Стани! –
ако клекнем, когато се целят в челото ни.
Ний може да имаме много жени,
но една ще ни обича
истински:
тази, която ще ни измени,
щом превърнем в пари мечтите си.
ВЕЗНИ
Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш:
да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.
АКТРИСИ, ВРЪЩАМ СЕ ПРИ ВАС
Актриси, връщам се при вас отново.
Здравей, септември мой,
гримиран като май!
Лекарствата се правят от отрова.
Измислица е всеки рай.
И въпреки това – напред към рая!
Простете ми, приятели,
и ти, народ.
Обръгна ми от реализъм – не желая,
не искам да живея
делничния ви живот!
От сметки и проекти
до гуша съм преситен.
За трезвите ви щастия не давам грош.
Сто пъти по-боли,
но предпочитам
да ме заколят с бутафорен нож.
Скопихме се от истински омрази.
Копаем си реален гроб.
Без мен!
Аз тръгвам към онази
измислена,
безсмислена
и слисваща любов.
Актриси, ето ме. Качете ме на сцената.
И нека публиката се тресе от смях.
Но колко
в сетния си час ще кажат като мене:
„Обичах – следователно живях!“
НОСЕТЕ СИ НОВИТЕ ДРЕХИ, МОМЧЕТА
Носете си новите дрехи, момчета!
Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем...
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим.
Не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте утре ще бъдем честни!
Днес тихичко ще се проврем...
Носете си новите дрехи, момчета
Ходейки падаме, сънувайки мрем.
Не казвайте утре със вик на площада
ще кажа истината, после - на клада!
На клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.
Носете си новите дрехи, момчета
Падаме, както ходим.
Умираме, както спим.
МАЛКА НОЩНА ИЗПОВЕД
НА ЕДНА ПРОВИНЦИАЛНА АКТРИСА
(Дъжд плющи по прозореца, дъжд –
като аплодисменти.)
- Не съм лягала с мъж
седем месеца.
Глад за клюки наоколо, глад
за нещо необичайно!
Целият провинциален град
вечеря с нашите тайни.
Обсъждат, пледират като в съд
между две кюфтета:
наистина ли незаконно спят
Ромео и Жулиета?
От различни или от един и същ
аборти Офелия прави?
(Дъжд плющи по прозореца, дъжд –
като небесни шамари.)
- Медея, Жана д,Арк, Виржиния Улф...
Властвам на сцената, тревожа!
А в живота най-големият ми триумф
е някой местен велможа.
Проповядват ни безкористност, дълг
тез, през чиито кревати
минава най-краткият път
към столичните театри.
(Дъжд плющи по прозореца, дъжд –
като в апокалипсис;
- Ти виждал ли си поне веднъж
банкет без актриси?
Откажеш – погребана си навек.
Преспят – изритат те като курва.
Трудно е да бъдеш честен човек.
Честна актриса – абсурдно!
Мечтаех слава, жребий не-обикновен.
Вече не искам. Пия. Не моля.
Умира бавно илюзията в мен
за моята човешка роля.
Ела, никой мой! Като влюбен се дръж
час-два – като на сцената...
(Дъжд плющи по прозореца, дъжд –
аплодисменти!)
НАД НИВИТЕ БЕЗШУМНО ПАДА ЗДРАЧА
Над нивите безшумно пада здрача.
Заглъхва всичко. Сам съм. И тревите.
Аз идвам тука тайно да изплача
гнева и болката си, и лъжите.
Наивен бях. И вярвах много.
На всеки срещнат вярвах. Нищо.
Обичах ги. И лъжеха ме много.
И много ми е болно. Нищо.
Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Към всички си еднакво мила:
треви и хора, зверове и птици…
Земя, дари ме с твойта сила –
да мога да обичам всички хора,
да вдъхна чест на подлеците,
герои от еснафите да сторя
и скромни люде – от глупците.
Земя, дари ме с малко сила –
да мога да повалям всеки,
забравил, че е сукал твое мляко
и е дошъл по твоите пътеки…
Заглъхва всичко. Сам съм. И под мене
земята тръпне черна, топла, гола.
Аз вслушвам се в спокойното и дишане.
И падам на колени.
И се моля.
МОЛИТВА КЪМ АНА
Ела на гроба ми, мини със пръсти
по буквите на името ми върху кръста,
постой минута - две, мисли за своето начало
и ще възкръсна аз с душа и тяло,
ще бъда жив минута-две, а може ден -
докато мислиш ти за мен.
