КОЛКО СИ ХУБАВА!
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене - а за себе си,
за дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме.
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
за да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
Колко си истинска.
БЯХ НА САМИЯ ВРЪХ...
Бях на самия връх на мойта младост.
Бях див, несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз - със ярост -
и се учудвам, че останах жив.
Бях млад, красив и неправдоподобен.
Как падах аз над тъмния ти глас.
Виновен съм - от твоя скръбен спомен
не справедливост - милост искам аз.
И пак сънувам оня светъл хаос...
(Не подозирах, а съм бил щастлив.)
Обичах те без милост аз - със ярост.
И съжалявам, че останах жив.
МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА...
Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка - всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води...
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.
ВЪЗХВАЛА НА ЖЕНИТЕ
Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!
Готов бях за живота и думи -
узрял за вашата любов...
Срещу ми - с някакво метежно
мълчание, с камбанен звън...
Как страшно светеха - и нежно -
гърдите ви от сол и сън!
Как остро в гърлото ми - мощно -
трептеше крехкият ви смях!
Със всяка фибра - денонощно
ви любех, страдах и живях!
И бягах аз в нощта, разбила
лицата ви - но всеки дъжд
ви блъскаше със страшна сила
в живота ми на странстващ
мъж!
Обичам ви - и в нощи тъмни,
и в светли дни, обичам аз
ръцете ви, бедрата стръмни -
тревистия ви тъмен глас!
Докрай - през всичките сезони
и възрасти... Ах, как блестят
коремите ви - златни брони
срещу самата моя смърт!
И всичко - дрехи, нокти, бреме,
прически, накити и срам,
и страх, и смелост - дълго време
съм бил моряк, войник и сам!
О, страшен мъжки свят - и силен!
Казармен, униформен свят!
Метален, стъклен и мастилен...
Умирам аз без вкус и цвят
и викам яростно - спаси ме!
И вий - коя? Не помня аз!
Приемахте вий мойто име
във своя милосърден глас!
И моя страх... За да изтрая,
вий бяхте и вода, и хляб!
Мълчете - всичко ще призная -
аз бях по-груб, по-лош, по-слаб -
мъж винаги... Благодаря ви
за всяка милост и живот!
Живейте вий! Бъдете здрави!
И хубави... Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти... И да блестят
коремите ви - златни брони
срещу смъртта на този свят!
Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов...
Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!
ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ...
Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не - понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие...
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам - и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото... Като тебе
хубаво.
И толкова далечно - като теб.
ПЕСЕНТА НА ЦИМБАЛИСТА
В малкото казино до морето,
до морето в малкото казино
идваха моряци отдалече,
за да пият свойта чаша вино.
Идваха приятели рибари,
весело посрещани от всички.
Идваха момичета, развяли
винаги измачкани полички,
със очи, добри като зората,
със ръце, като нощта лъчисти...
Всички ги посрещаше добрата
песничка на цимбалиста.
Той докосва струните игриви
и запява цялото казино.
И сега са много по красиви
всички думи за любов и вино.
И сега са много по-приятни
всички хора, някога противни.
Слушаха момичетата, златни
заблестяха бронзовите гривни...
И на края - всички възхитени,
в груби ризи, в смачкани полички,
мислеха: "Той свиреше за мене!"
А той - свиреше за всички.
НА МАЙКА МИ
Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното -
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорцити й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратити й -
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.
Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защищавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освежавай със червило устните...
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцаваа ме
от погледите на жените - тихите...
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставай,
мамо.
НА СИНА МИ
И ще тръгнем ний из планината.
И ще се изгубим във гората.
И ще си припомня имената
на дърветата и на цветята,
на тревите, птиците -
на всичко.
Аз не мога. Ти бъди дете.
И побързай. Забрави баща си.
Старата гора ще те вплете
в себе си, в езика си -
в смеха си.
Ще събуди после седемте
дългобради и добри джуджета...
Само ти бъди дете - и те
ще са твои - вярвай им, момчето ми.
И върви.
И вярвай,
и върви.
С мъдрите дървета се ръкувай.
Засвири със смешните треви.
С тъжните глухарчета танцувай.
Моите съвети забрави.
Слушай ти тревата милостива.
Слушай ти водата - и върви.
И събуждай всяка самодива.
И върви.
И вярвай,
и върви.
Докато се свечерят дърветата.
И изгреят - запламтят лалетата.
Целуни ръцете на джуджетата
и хвани ръката на пътеката -
ще те доведе при мене тя
и ще свети тя,
ще слуша тя...
Ти разказвай. Ти бъди Големия.
Помогни ми ти да дораста.
Ще напиша аз стихотворение...
И на тебе ще го посветя.
ТОЯ ДЪЖД Е СЪС ТЯЛО НА МЪЖ...
Тоя дъжд е със тяло на мъж
и със воля на мъж -
тоя дъжд
е внезапния дъжд на Април.
Аз мълчах. Той дойде изведнъж,
своя облак докрай разрушил.
Падна той върху тъмната пръст.
Аз извиках от страх, но без глас.
Той изправи без глас своя ръст
до звездата, наречена - Марс.
И уверен, прерасен и цял
той понесе със царствен замах
своя светъл живот от кристал,
и от въздух -
от шепот
и смях.
Той се блъска във тъмната пръст,
но в жестоката негова страст
е заключен лъчистият ръст
на дълбоко засетия клас.
Той обгръща - и влиза жесток
на дърветата в тъмния свят,
там, където заспалия плод
е без мирис, без образ, без цвят.
И преследва, на всичко готов,
своя ритъм априлския дъжд
със дъждовната своя любов
на работник,
строител
и мъж.
Той живей - възхитително-лош
и жестоко-добър... Той е гол.
И изпълва той тъмната нощ
със живот - и щастлив алкохол.
Без да мисли за смърт, той живей.
Той се радва нашир и надлъж.
Той ликува докрай - и се смей.
И умира в нощта изведнъж.
ЕЛЕГИЯ I
Умра ли, къщата ще стане пуста,
умра ли, къщата ще стане няма
и ще извика мама, ще почувства,
че ме няма.
И как тогава в къщата голяма
ще се усмихва мама, ще живее?
О, никога не казвайте на мама
синът къде е!
Тя няма да повярва, че земята
завинаги ще е прибрала
и на дърветата, и на цветята
ме е раздала.
Тя като сянка тихо ще излиза
и ще ви пита, няма да ви слуша,
видели ли сте бялата ми риза
по вода и суша.
БЮСТОВЕ
Бюстовете стари.
Бюстовете строги.
Били байрактари.
Били воеводи.
Винаги на стреме,
винаги с паласки,
нямали са време
за жени и ласки.
А смъртта е била,
а смъртта е бдяла,
годеница мила,
годеница бяла.
Затова по тъмно
в мрака на лицата
има нещо скръбно,
има нещо свято.
