УНЕС
Говори, говори, говори! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?
- Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!
ВИДЕНИЕ
Вън ходи край къщи и пее отново
април, цветоносеца блед.
И дъха зелената пролет отрова,
по-сладка от вино и мед.
Как душно и тясно е в нашата стая,
как силно ме тегли навън.
Това, що разказвам, самичка не зная
наяве ли бе, или сън.
Видях аз морето - зелено и тъмно,
и белият кораб на път.
Край някакъв бряг неизвестен се съмна,
де много сирени тръбят.
Невиждани хора, нечути езици,
обветрени, млади лица
и сини очи с разширени занеце,
и смели, и волни сърца...
Но ти, недоволен и мрачен, отмеряш
пет стъпки напред и назад.
И моя глес млъква, смутен и треперящ,
треперящ от горест и яд.
Напразно. Отровата вече проникна.
В кръвта ми киряща се вля.
И чувствувам вече - на плещите никнат
две силни, две волни крила.
INTERIEUR
Ти ме гледаш тъй влюбено-нежно,
ти говориш тъй топло и предано.
Вън завива виелица снежна.
Аз те слушам, далеко загледана.
Лъхат леки и странни парфюми
от цветята, над мене надвесени,
и напомнят самички, без думи,
ча са вчера от тебе донесени.
Ти така всеотдайно си верен,
ти си мой неотменно и всякога -
и прости моя смях преднамерен,
мойто женско лукавство понякога.
Че и аз като тебе обичам -
безнадеждно и смъртно увлечена,
и често напразно заричам
да не ида на среща уречена.
Но когато зачуя, че идеш,
сякаш рязко, внезапно събудена,
там, от другия вход, без да видиш,
аз избягвам - смутена, зачудена.
И отивам при него покорна,
сякаш в тъмна хипноза омаяна.
И се връщам разбита и морна,
унизена и горко разкаяна...
СНЯГ
Тази бяла, небивала зима
в паметта ще остане запазена
като приказка бяла - без име,
нито писана, нито разказана.
Този чужди град, смътно обикнат,
с островърхите къщи и замъци,
дето вечер фенерите никнат
с бледожълти, безтрепетни пламъци.
И безкрайните улици, сплели
дълги сенки и клони данетелени.
И ний, първите стъпки поели -
от съня и покоя извели ни...
Ще се нижат дни, черни и бели,
с неотменния знак отбелязани.
За което сме вчера живели,
днес сами може би ще погазим ний.
Но през някоя коледна вечер,
с две въздишки, несетно отломени,
ще потеглят на път отдалече
двете сенки на нашите спомени.
И ще спрат в този гред, и ще идат
в остарялата черквица бляснала,
да отслужат една панахида
- на нашата младост угаснала.
ПОСЛУШНИЦА
Твоят образ ми бе пътеводна звезда,
твоят образ бе в мойта килия.
И напразно се мих със светена вода,
не пропуснах света литургия,
на Кръстовден във кръста господен се врекох
и прочетох три пъти псалтира...
Една нощ власеницата тъмна съблекох
и напуснах сама манастира.
Ти ме взе, както вземаме зрелият нар,
вече сам полетял към земята.
И нима любовта ни не е божи дар,
и сълзите - причастие свято? -
А защо виждам кървава рана от щик,
твойта устни когато целувам?
О, защо ми се мярка Христовия лик,
и разпятие вечно сънувам?
МАЙЧИНА ПЕСЕН
Няма вече да оправям
вечер твоето креватче,
приказки да ти разправям
за небесното ти братче,
песни да ти пея тихо -
да не чуваш зимен вихър,
топличко да те завивам
и над тебе да заспивам.
Няма вече да те водя
в улиците за ръчица,
да ти соча в небосвода
нейде полетяла птица
и да сещам как прелива
в сложената доверчиво
мъничка ръчица твоя -
щастието и покоя.
Аз ще скитам безутешна
в безучастната чужбина.
Твой връстник когато срещна,
просълзена ще отмина...
Ти ще си играеш кротко,
ще отиваш на разходка
и понявга - нявга само
ще запитваш: "Де е мама?"
СРЕБЪРНА СВАТБА
Погледни, ний сме вече и двамата стари,
младостта неусетно изтля.
Ето: първи сняг моито къдри прошари,
твоят поглед и благ, но без плам.
Преди много години, във този ден същи,
в недалечният южен градец
ти дойде и ме взе, и отведе от къщи,
и бе плах като бягащ крадец.
А пък аз се смущавах и спъвах свенливо
и непривичната дълга пола -
и говореха, толкова светло красива
не съм никога още била.
А на пътя от черква, как ясно си спомням,
една стара жена ни видя
и ни даде да пием от глинена стомна
ненапита чешмяна вода.
И затече водата - ту бистра, ту мътна, -
безпощадния земен живот.
Но скръбта и неволите свързват по-плътно,
а ний вкусихме не един плод.
Сега кротко говорим и гледаме мъдро,
и безмълвна надежда плетем:
пред прозореца нашият внук златокъдър
своя пръв урок гласно чете.
КАТО СЛЪНЦЕ
Като зрънце,
като просено зрънце,
от крилатия вятър посято,
тя пониква несетно в душата
и пораства, класи и узрява.
Като птичка,
като мъничка птичка,
през морета от юг долетяла,
във сърцето невинно заспало,
тя си свива гнездо и запява.
Като слънце,
като божие слънце,
над живота ни кратък и беден,
и дори над деня ни последен
тя изгрява - греховна и свята.
Като песен,
като майчина песен,
ненадейно в чужбина дочута,
поразява беглеца залутан -
любовта - съвестта на земята.
СВЯТАТА
Аз те знам, Богородице бледа,
с младенец осиян на колене.
Твоят поглед е странно загледан,
твойте устни нашепват моление.
Мъдреци беловласи и славни,
пред нозете ти ничком склонени,
за отрока, предречен отдавна,
са дошли на свето поклонение.
И наричат го син на небето,
и наричат го цар на земята,
но ти чуваш: "Друг друга любете" -
и над люлката виждаш разпятие.
ЛЮБОВ
Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистотел ли, или Кръстител?
А сърцето мое доверчиво
пее - птичка в разцъфнала градина,
пее - и нарича те: Любими.
И покорна, шепна аз щастлива,
както на Исуса - Магдалина:
- Ето моите ръце - води ме!
СЪДБА
През улиците здрачни, през къщите, стените,
през плачещия ромон на есенния ден,
през този град, погребан в желязо и гранити -
усещам, че ме чакаш - ликуващ и смутен.
Усещам твоя поглед, отправен в тъмнината,
усещам ти ръцете, протегнати насън,
усещам как се вслушваш за стъпките познати
и как сърцето трепва при всеки шум отвън.
И аз потрепвам с тебе. Незрими нишки вплитат
и теглят мойта воля, ръце, нозе, очи.
И повече не мисля, и тръгвам, и не питам
в какъв дом ще осъмна, къде е той и чий.
ВЕЧЕР
В топлата уханна вечер някой
бодро и унесено върви
в пътя, що протича като мляко
сред неокосените треви.
Сякаш в пътя млечен в небесата
тръгнал сред безчислени звезди -
блъскат се светулки във косата му,
бляскат по нозете и гърдите.
Той върви и вече го обръща
нощната нахлула тъмнина,
но в полето се съзира къщата
и в прозорците й - светлина.
И пред него засиява цялата
необхватна лунна равнина,
в пазвата си приютила бялата
къща на мечтите и съня.
И от него се отърсват скоро -
както от обущата прахът -
градската неволя, труд, умора
и пред утрешния ден страхът.
И със него в къщи влиза младост,
ведрина, покой и звезден зрак
през вратата, чакаща го радостно,
през нагретия от слънце праг.
Спират вън, заключени, безгласни,
хищниците-грижи на света -
птичката на неговото щастие,
вътре пееща, да не смутят.
