СВАТБАТА НА МАМА
Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.
Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.
КЪЛВАЧ
Бяхме деца - подивели от смях и бръмчене,
с един кълвач в пазвата срещу залеза тичахме.
Летяха вихрушки от прах и пера подир мене
и ти, куцо пиле - мое малко момиченце.
Но защо ме помоли веднъж да поносиш кълвача?
Аз поисках - за него - да те целуна.
И забравили, че отдавна у дома ни очакват,
запламтяхме в копривата, както във фурна.
В храсталаците сенчести се притискахме лудо -
не усещах, че нося в петата си трънче.
Зарад теб аз настигнах тогава една пеперуда,
зарад мен ти се убоде на малкото пръстче.
Докато те науча да сричаш цялата азбука,
за ръкава ме дърпаше ти като дивата шипка...
А когато се пуснахме и надзърнахме в пазвата,
видях, че кълвачът е мъртъв - кълвачът не диша.
Видях и окото му - разтопено от слънцето захарче,
и заплаках, заровил глава във перата му тънички.
Беше се стъмнило - ти през копривата бягаше.
А една крава отнесе нанякъде твоята кърпичка.
КЪПАНЕ НА САМОДИВА
Жена премина под дървото
и на брега захвърли тежката си дреха.
Засветиха гърдите остри
от жълтата библейска жега.
Като върба изви горещото си тяло
и подир миг изчезнаха в реката
косите й от троскот и омара,
нозете й от злато.
На пръсти в пясъка нагазих
и разтреперан спрях в къпините.
Почаках... Ала тя не се показа.
Дали не се укри завинаги!
"Несправедливо е, животе мой - извиках -
да ми отнемаш хубавите мигове.
Ще я погледам само - без да види никой.
Върни ми я. Несправедливо е..."
Поисках още да извикам
и към реката, дето всичко меле.
Но моят вик едва достигна
до края на слънчасалото село.
Изтичах към брега и на тревата
намерих гребена й - кост от мрена.
А там, където дрехите лежаха
въздишаше едно листо червено.
ЖЕНАТА МАРИЯ
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."
Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете й връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.
Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже..."
Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.
А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже."
ПЛАШИЛОТО
Бяла е черквата - черна е нейната сянка.
В черната сянка - светят кръстове бели.
Бръмчи маранята в полето, а моята майка
върви край стените в тая тягостна лятна неделя.
Накъде, моя самотна светице, се щураш
и защо ли замесва кори и кокошката скуба?
Изпълзял върху камъка, само стария гущер
гледа една полудяла от слънцето пеперуда.
Мъртвите станаха рано - да се приготвят -
и сигурно вече из тъмните входове слизат,
защото и те са изпратили преди тях от живота
някой, комуто да носят хляб и водица.
Ако беше прозрачна земята, ти щеше да видиш
кой пие виното и бонбоните хруска...
Но едно черно плашило в къпините диви
е затворило дупките и никой надолу не пуска.
Това е, което остана от твоя пазител,
когато се счупи леда и той от дома се измъкна -
сам из подземните улици нощем да скита,
сам да се стриже и сам да се кърпи…
Трака отгоре света, като бръмбар съборен,
и звънарната дървена се опитва да стане.
А слетяла на двора, някаква сврака бездомна
разглобява оглушалата от години камбана.
Дай ръка - да излезем на пътя, където
човекът разгърден върви в развилнялото пладне.
Че както ти гледаш в тревата, а сина ти в небето,
някой ден може от ръба на земята да паднем.
ПЛАВАЩ РЕСТОРАНТ
Ядем и пием и очите ни блуждаят
към позлатените ключалки на жените -
удавени в меда, мухите лакоми не знаят,
че няма вече никога да литнат.
Земята като плаващ ресторант се носи
в студеното побъркващо пространство.
И няма бряг спасителен сред космоса,
където да отдъхнем от пиянството.
Свирачите, които управляват танца,
превърнаха човека на хармоника...
Но от законите базмилостни на дансинга
главите ни са пълни с беззакония.
Докрай разпасали колана на душите,
бесуваме като пирати, не видели суша,
и в дяволския танц на лакти и копита
нозете боси бягат от ботуша…
И както скачаме из въздуха да хванем
протегнатата длан на боговете,
повръщаме коремите си в океана
и плюеме желязо към небето…
Певицата-луна, отдавна прелъстена,
лежи разголена - с поли на кръста.
И от сокаците на тъмната вселена
се чуват писъци и викове до късно.
А слънцето - началникът на светлината,
мълчи, готово всеки миг да кипне.
И като гледа накъде върви земята,
скубе косите си и върху нас ги сипе.
ХРИСТОВА ВЪЗРАСТ
Аз не познавам друг човек направен
така набързо - с толкова конци окърпен.
Дете на ангели, откърмено от дявол,
аз не познавам друг човек така объркан.
Тъй както котката, подушила гнездото,
безшумно по корем нагоре се изнизва,
аз изкачих дървото на живота -
видях, че няма нищо на върха, и слизам.
И ето ме сега - дивак учуден
от славата на своите дрънкулки,
не знам какви обувки трябва да обуя
и на коя врата в мъглата да почукам.
Дълбоко някъде в костта ми се укрива
желанието да опитам на богатия блюдата.
Но се срамувам от човека, който стрива
опечената чушка и се готви да обядва.
Обелих аз от себе си жената
като кора - с отсъствието да ми свети.
Да бъда квачката грижовна за децата
на моя брат - за тия две петлета.
Единственото днес, което ми остава,
е да събличам болната душа от думи,
тъй както срамежливо панталона разкопчава
младежа, който е дошъл на плаж с костюма.
Но стиховете са отпадъците на живота -
какво ли ще ви кажат със беззъбите си устни.
А моя милост е слугата неподстриган, който
помита пода в храма на изкуството.
ГРАФИКА
В очите на прозорците една вдовица мина,
избягала от своя дом като от стих старинен.
Трептеше въздухът и раменете й трептеха
под слънцето запалено, под твърдата й дреха.
Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.
И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха…
Но все под слънцето, унесено във странна дрямка,
добра се тя до ъгъла... Нататък беше сянка.
ТЪГА
Къде да отидем, къде да се скрием
в тоя град, в тая лятна чакалня.
Птица във въздуха не смее да мине,
с камък да драснеш - ще се запали.
Бавно вървят часовете следобедни,
сякаш някой се учи да свири
и се разбиват във сините кораби
на гърдите ни татуирани.
Двама по двама под горещата шапка
на слънцето цял ден се скитаме,
с вечното наше тъжно очакване
на провинциални мислители.
Реката пресъхва, а ние на моста
стърчим в тишината запалена.
И спориме дълго, и философстваме
за морската флора и фауна.
НОЩЕМ
Зелена е нощем сянката на нашето дърво,
когато хвърлим телата си едно срещу друго.
И както крадецът изчезва в устата на някой затвор,
така зад вратите на твoята пазва аз се изгубвам.
Далече зад хълма, на хиляди крачки в нощта,
някой ридае и тишината наоколо буди -
широкоплещеста иде към него смъртта...
Но ние нехаем - далечната смърт ни е чужда.
Лъже те, който е седнал до твоето рамо
да скърби за човека от другия край на земята,
а не иска да знае, че в близката улица двама
жестоко се бъхтят и ножа е вече в ребрата.
Опознавам сега и последния зъб на живота
и с ръцете си мога само един човек да прегърна:
да осъмвам над него - и да наглеждам тестото,
както хлебаря червен до пламтящата фурна.
И какво от това, че веднъж самотата ми каза:
"Тя е красивата брадва, която опитваш на пръста..."
Докато се стопя като малката бучица захар,
ще излизам с фенера в нощта да те търся.
Аз ще падна в калта - но в ръката със цвете.
А когато смъртта с безмоторната своя машина ме вземе,
ще те чакам на последния етаж на небето...
И оттам ще решиме накъде да поемем.
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.
Искам да гръмне горещия вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.
Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.
Искам да върже своите пръсти
крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.
Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.
Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…
Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.
ЗАТВОРЕНО ПИСМО
С пети набити пътищата днес обхождам
и нося в куфара въже от вратовръзките неделни,
шишета с кашлица, случаен нож и
сънливи разписки от старите хотели;
обувки простудени и билети лотарийни,
афиши и усмивки - кръпките на делници жестоки,
бъбриви вестници, опразнена бутилка вино
и някъде в средата крачки на часовник;
оръфан план на къща, снимка на момиче,
палто с обърнати ръкави - в джоба плик забравен.
И мъничко петно, останало от някоя сълзица
върху това писмо, което от години не отварям.
Отдавна тръгнах аз, за да настигна пощальона -
да го попитам кой от края на света ме вика,
да разбера защо, когато хвана щастието, то се рони...
Едва тогава ще се спра и ще отворя плика.
Но да вървим сега, надеждо моя, и да минем
по моста - след талигата на старата луна двурога.
Да стигнем края на земята и да скочим от трамплина.
И ако трябва, да почукаме на портите на бога.
МОЛИТВА
Мъглата като балтон е провесила празни ръкави -
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се - никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.
Дай на бедняка спокойствие - до обяд да подреме,
пари на глупака - да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;
покани на вечеря поета - напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;
избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;
дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака...
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.
КОСТ ОТ ГЛУХАРЧЕ
Обядва слънцето. Развързва си колана.
Изпива виното - вратът му е червен.
Залива ме... И повече не мога да остана
спиртосан в стъкленицата на тоя ден.
Гърми отвън животът и се плиска.
И въпреки че подир миг една процесия ще мине,
аз стискам шапката в ръка и мисля,
че няма смърт - не може и да има.
Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.
Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре - къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.
Ще бъда мишката - с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.
Или пък - думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие...)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.
ЗНАК ОТ НЕБЕТО
Удуши ни дъжда и градушката смете
всичко живо - сви го на топка.
И видях как летеше и падна в полето
от лед издълбана главата на господ.
Докато светеше още в студеното пладне
челото му и димеше полека душата,
аз го взех на ръце - като агне,
и гласът ми потече сам в тишината:
"Кажи ми, Исусе, ти, който остави
юдейското стадо на хълма да плаче
и пусна след злия разбойник Варава
в рая да влизат деца и палачи,
защо от калта до небето разпъваш
човека и в звездния огън го пържиш,
а добрата вдовица земя си превърнал
в огромна сушилня за сълзи!..
Аз не съм ясновидец, но чувам
с ушите на моята българска кожа
тръбата на страшния съд да надуваш
и да опира в костта острието на ножа.
Кажи ми защо като фокусник криеш
в джоба прокъсан на тъмната бездна
ръката, която се готви да стрие
кръвта ни на прах и оттук да изчезнем..."
Но господ погледна с окото си влажно
към хълма, където светеше кръста...
И докато мислеше какво да ми каже,
изтече на капки между моите пръсти.
ПРЕНАСЯНЕ ГРОБА НА БАЩА МИ
Далечно село - животът малък...
Цял ден да гониш без път калта.
Камък до камък, камък до камък.
И най-накрая моят баща.
После в покоя звънна лопата -
свещта изпълни въздуха с дим.
И в тишината мама заплака:
"Прости ми, боже... Боже, прости...
Прости, защото трабва да знае
как съм живяла дотук -
жена на празни дрехи и стаи,
децата малки, съседът глух.
Домът паянтов. Козата дива.
Лятото сърпа над теб върти -
до обед блъскаш голата нива,
следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
човек ли ходи, или е вълк.
Празната маса сама да пощеш
гладна да свиваш в леглото крак.
И да се луташ с децата нощем
из тъмнината от праг на праг...
Едно сандъче - това ли струва
всичко, което ми обеща -
на твойта чаша да съм съпруга,
а ти на мойте сълзи баща.
Дошли сме днеска с нас да те вземем -
в града сами ще пукнем от жал.
Но кой ли тая вода зелена
наместо вино ти е налял.
А скъсаното ще се закърпи -
синовете са вече добре...
Имаш ли всичко - сапун и кърпа,
гребен и молив, и цигаре?
Имаш часовник - диша стрелката.
Слагам ти още две-три неща..."
И сякаш сламка грабна реката -
тръгна сандъка с моя баща.
Поех си дъх и нищо не казах -
хайде трохите да съберем.
Който е плакал над гроб опразнен,
той моя поплак ще разбере.
Свещта угасва - дими ръката.
Тръгна си мама с празна шейна.
И до небето, и по-нататък
настана болка... и тишина.
