БАЩА МИ Е ДЕТЕ …
Баща ми е дете, което пие бира.
Той нищо не чете. И нищо не разбира.
Така върви - с каскет, с бастун и със усмивка.
Със нищо незает. Завинаги в почивка.
Не помни нищо вече - побоища, затвори.
От всичко е далече. Над всичко е - отгоре.
Безгрижен веселяк и скандалджия кротък.
Обичам го. И пак. Но не усещам болка.
Живяхме без пари. Сиромашки и несретно.
И още в мен гори на детството портрета.
Живяхме ден за ден. И той ни бе икона.
Добър. И уморен. Обикновен чиновник.
Със книги. И с книжа. Мечтател. С много рани.
И как ли - как можа! - добър да си остане.
И в мен да засади - объркана, проклета -
във няколко бразди по няколко цветчета.
И ето го сега, във къщи, под асмата
по детски, със шега, все весели децата.
Говори си пак сам, понякога се смее.
И може би (не знам) той в детството живее.
И хитринки плете, и пакости неспирни.
Баща ми е дете, което пие бира.
ЕДИНСТВЕНИЯТ МЪЖ …
Единственият мъж, с когото се обичахме взаимно,
сега лежи изпънат в последната си клиника.
Одеялото е смотано. Ръцете му - прозрачни.
Отива си животът - това ли всъщност значи?
А той се смее. Грижи се - дано не съм настинала.
И казва още - виждаш ли, все хубавееш, милата ми.
И казва - най-добрата си, най-умната - единствена.
А аз съм най-богатият, щом ти за мене мислиш.
Целува ми ръцете, косите ми целува.
И целият е светнал. Със ореол.
Сбогуване,
о, не настъпвай! Моля те! На колене! И ничком.
Баща ми си отива.
И после ставам ничия.
Татко!
СИНЕ …
Сине,
не кашляй, моля те, не кашляй.
Виновна съм, за всичко съм виновна.
Признавам си - за гладни и бездомни.
Виновна съм за лъгани и бити
по всички континенти. За очите
на майките - прегърбени и жалки.
Виновна съм пред тебе, малък, малък.
Но ти не кашляй, моля те, не кашляй.
Утре ще имаш много неща:
колело, самолетче и даже - баща.
Сладко от миди, сок от спанак.
Всичко ще имаш. Отново. И пак.
Само не кашляй, моля те, не кашляй.
На леля доктор ще кажем довиждане.
И никакво обиждане,
и никакво свиждане
с нея.
Ти ще си здравичък.
Аз - ще живея.
Но сега не кашляй, моля те, не кашляй.
Утре - на две.
После - на пет.
И няма, и няма
да ставаш поет.
И няма да кашляш, моля те, няма.
Синчо-синчец, скрит сред салкъмите,
малко дремни - миг - и ще съмне.
Нощ е и някой до вратата седи.
Тихо - нека до утре така да седи.
Нека.
Не кашляй, моля те, не кашляй.
КАРАМФИЛЪТ …
Карамфилът. Здравецът.
До тях - светлината.
Нищо не е забравено.
Може би само - датата.
Снимка. Цигара скъсана.
Сладко от орех. И чай.
Може би в март - навъсено?
Може весело - в май?
Всичко е вече забравено.
Разлюбено - без остатък.
Карамфилът. И здравецът.
Между тях - светлината.
МОЯТ МИЛ …
Моят мил е добро момче.
Весел е, но си има проблеми -
как от мене да се отрече,
щом не може без мене.
Щом не може без моя зъл
и изгарящо-ярък огън,
без смеха ми - вятър на ъгъл,
без дома ми - бърлога.
А е вятър навън. И сняг.
Уж е март. А бучи януари.
Аз се спъвам о своя праг
и във книгите - на камари.
И се спъвам във своя ден,
и във въздуха се препъвам.
Който още не е роден,
той си няма грижи-свекърви.
Боже, колко много беди
на плещите ми, все пак женски,
че забравям любов - почти -
сред проблемите ни вселенски.
А е вятър навън. И тече
ветровито животът ми земен.
Моят мил е чудно момче,
щом не може без мене.
