ПРОЛОГ
Така - пред себе си: Иван съм - българин,
на два етажа съм - с таван и зимници;
под бряста - в спомена - тълпа от дългове:
с торба - за Цветница, с чувал - за Сирница.
Това - по описа, е вик, разбира се,
е само предговор, е нещо уводно:
едно разгряване - да вдигна гирите
над всички уреди, над всички уроди.
Така - за себе си: поет съм български,
по дух - без жителство, в развод с иконите;
написах някога: "Тъй както с въглена,
така и с думата не става комкане."
Това - по градуса, е вик, разбира се,
е само предговор, е нещо уводно:
едно разгряване - да хвърля гирите
по всички уреди, по всички уроди.
Назад - през седмици, през кратки възрасти,
живечт картички - добри, ухилени;
по тях - там някакви, издигат възгласи,
а всъщност - дъвчат си, навярно пилешко.
Съвсем болезнено: насън - по пощата,
изпращам славеи на таласъмите -
надежда някаква: да свършат нощите,
да срещна себе си в едно разсъмване.
ТРАДИЦИЯ
Брезички - шепнат си;
може би с клоните,
може би с корени:
брезички шепнат си.
под тях полянката - към тях наклонена,
сънува шепички,
момчешки шепички.
Цветчета някакви, такива - никакви,
цъвтят наоколо -
около сянката:
вечер поникнали, сутрин поникнали -
да има нещичко -
там,
на полянката.
Настръхвам!...
Някога разгръщах храстите -
да търся пролетни, да търся есенни,
да търся дъхави - цветя за щастие:
цветя отчаяни, цветя за себе си.
Сега картинките с цветя и тичинки
ми шепнат дрезгаво:
"Върви по пътя си!"
Какво е станало? От много обич ли
люшкаме глави,
рано размътени!
Какво е станало?...
Премислям книгите -
с Ботеви страници, с ботевски страници:
възпяват страна,
в която винаги
е имало
мъжко месо
за враните!
ПЕЙЗАЖ
Десет е.
Малко без десет.
На есен е:
тъжно - над локви и ями,
градските лампи - през клони на кестени,
ръсят мухлясала слама.
В дъното на ресторанта съм.
Мрачен съм.
Вестник - издаден в Браила.
Пуша,
тъй както се пуши пред брачен сън:
злостно,
с три пръста,
безсилен.
Хорица.
Разни чиновници.
Чинни са!
Пътници - с път през косата.
Чакат си хлебеца, чакат чиниите:
чакат хранителна вата.
Смешно е!
Страшно е!
Бирена пяница
кипне,
напомни за злоба.
Мои далечни, велики пияници,
плащам,
излезте от гроба!
Келнерът лази в очите ми:
"Пържено?
Печено?" -
целият светлост и святост.
Без да настръхвам,
излайвам гърлено:
"Дайте ми порция патос!"
Гледа ме някак гримирано глупаво.
Другите,
тоест
тълпата,
дъвчат си хлебеца, сърбат си супата -
с няколко устни в устата.
ДЕМОКРАЦИЯ
Дяволи,
ангели -
хора са хората.
Мярка са -
мерят им на глава.
Толкова тъкани -
кървави,
морави.
Толкова канава.
Толкова мебели. Въглища - толкова.
Толкова печки "Балкан";
пармени ябълки, парени моркови,
конски консерви,
хрян.
Мярка са.
Мерят им!
Гледам ги - весели.
Спират пред всеки рафт.
Искат си своето -
меляно,
месено.
Няма ли - хапят от гняв:
мръщят се,
зъбят се,
тропат пред празното,
сякаш трамбоват шосе.
После си тръгват - чакат ги празници
с дъх на изпрано жарсе.
Вечер е.
Цялата свети от себе си.
Тихо.
Без ехо.
Без ек.
Тъжните облаци мислят над ребуси
от деветнайстия век.
Хората нищо не виждат:
чантести,
мрежести - мъст в мас;
без да са Дантевци, нито Дантесовци,
имат обществен анфас.
Как да изхъркам:
"Хей, ангели-дяволи,
дайте живота си -
да реша
идва ли времето за изчисляване
не на глава -
на душа!"
ТИРАДА
Все тая спалня подредена,
все тая кухня замърсена,
все тия мебели за сядане,
все тия прибори за ядене -
все тоя страшно скучен свят,
все тоя ад, все тоя ад.
А огледалото се смее!
А календарът остарява!
Насън се питам: "Как живееш?"
И отговарям: "Криво-ляво."
Насън се хуля: "Женско семе!
Хлопни вратата и избягай!
Ако се плашиш нощно време,
грабни в ръката си тояга."
Но съмне ли се, пак оставам,
тъй както винаги наяве:
при тия мебели за сядане,
при тия прибори за ядене,
при тоя страшно скучен свят,
при тоя ад, при тоя ад.
На мога повече! Не искам!
Омръзна ми да се разисквам!
Омръзна ми да слушам думички -
такива малки като гумички:
че еди-кой си се завръща,
че еди-кой си купил къша,
че стихове секат поетите,
тъй както се секат монетите!...
Аз искам тоя свят да видя
без облаци от керемиди:
да го изстрадам в пълна мяра,
та утре да му имам вяра -
та в стиховете ми презирани
да няма нищо за умиране.
А някога ако изгубя
от погледа си небосвода,
то нека падна като влюбен:
с ръце - кръстосани под лоба,
с очи - избистрени от страст,
с гърди - останали без глас.
РЕПЕТИЦИЯ
В бърлога съм - в бърлога: зъл съм - звяр съм.
Така е - и до края - стар съм, стар съм.
В очите ми - депа - съвсем реално
лежат разбити щайги с мемоари.
В бърлога съм - в бърлога: зъл съм - звяр съм.
Така е - и до края - стар съм, стар съм.
Перото ми - съдбата ми - скрибуца
по ниското на мъжките юмруци.
Такъв ме запомни - притихнал, млечен!
Такъв ме отнеси - безмайчин, вечен!
Това е моят черен сън - без възглас:
сънувам локва на преклонна възраст,
от нея тъжен еделвайс наднича,
разлюбен от последното кокиче.
Такъв ме запомни - притихнал, млечен!
Такъв ме отнеси - безмайчин, вечен!
Мъжете пеят своя зимен епос
с надеждата, че любовта е крепост!
Разбира се, красиво преигравам
начални сцени от оная гавра,
която вечер на трапеза черна
с лицето ни безмилостно вечеря -
все пак показвам - с пръчката на стиховете -
смъртта - и крачката към нея на мъжете.
МЕМОАРИ
Сигурен съм, че съм имал спомени
от един сезон - навярно есенен,
от едно ревю на млади сомове,
от една вода - мистично-песенна.
Дъжд по ъгъл - не си спомням градуса,
път разкалян - не си спомням метрите,
думи женски - вече помня - радостни,
час нормален - беше точно четири.
Образите са трагично мислене
в пътя на разбойници и странници:
ниско над върбите обезлистени
върху панти скърцаха пространствата.
Дишаха в полето само лайките.
Може би тогава в мен поникнаха
думите, с които кърмят майките:
"Съвестта е чужда на инстинктите."
В мрежата умиращите сомове
сякаш се докосваха до въглени...
Сигурен съм, че съм имал спомени
от един сезон - навярно български.
ПОЕЗИЯ
Дъжд.
Безлуние.
Мъртви мигове.
Над бордюрите трепкат лампите.
Страшни гърчове:
сякаш лампите
ближат пликове,
пускат пликове,
скръбни пликове -
за повикване.
Няма сънища за тревогите.
От ръката ми до устата ми,
от устата ми до ръката ми
фасът - старият - търси в погледа
незабравена среща с огъня.
Факт е сигурно - през годините,
там - при огъня, с някой - някога
сме си казали даже млякото:
после млякото е изстинало,
за да имаме бяло минало.
Тъжни изводи - с дъжд напръскани!
Автентичен съм само в порива,
неочаквано грабнал молива.
Всичко друго е:
шават пръстите
и на себе си правят кръстове.
СЛЕД ТОСТОВЕ ЗА ВОЖД
След тостове за вожд
в една пияна кръчма,
една далечна нощ
отново ме измъчва.
Пред мускули от бронз
и пред глаголи мъжки
смъртта е хоризонт,
червен от кръв на въшки.
Из близките треви
се любят млади котки
и виното върви
като мезе за водка.
И целия атлас
от страсти е за двама,
ако в момент на страст
не виждам, че те няма.
Палати от цветя
и замъци от думи
размазват любовта
в хартия за албуми.
СТРАСТТА ИЗ ЛЕГЛОТО
Страстта из леглото
трагично говори,
че всяка самотност
е разказ за хора.
Макар и да правят
от фактите басни,
олтарите стари
с това са съгласни.
Иконите жълти
и белите свещи
привнасят навътре
не думи, а вещи.
Добър е живота
или е монтиран
от паж безработен
пред цар детрониран.
Които се любят
съвсем осъзнато,
поне се изгубват
без чувство за блато.
ТРУДЕН РЕЦИТАЛ
Труден рецитал
след една въздишка
търси в твоя шал
ябълки и вишни.
Траурният ямб
сякаш преоткрива
конник глухоням
в бяг след самодива,
В този ядрен век
или в този термос
близкият човек
е от друга ера.
Без да са добри
или много лоши,
нашите съдби
вече стават пошли.
В случая съм роб
и през нещо бяло
виждам своя гроб
в младото ти тяло.
НА ПЪТ ИЗ МЛАДАТА ТИ ПЛЪТ
На път из младата ти плът
умът ми вижда
инстинктът ми за ранна смърт
и стих безгрижен.
Без обредите в мисълта
смъртта е груба
или плесница на плътта,
която любя.
Ответната ти женска страст
е също жажда
единствено в любовен час
деца да ражда.
Така накрая на света
след обща спазма
осъмваме като цветя
в кристална ваза.
Над още тръпната ни плът
сред скъпи вещи
студени свещници скърбят
за топли свещи.
