ТАКА ВЕДНЪЖ ВЪВ СНЕЖНАТА АЛЕЯ …
Така веднъж във снежната алея
видях следи: „той“ бе минал с „нея“.
Аз тръгнах по следите и узнах
какво се бе развило между тях:
как тук над нея той бе тръснал клона,
как там си бе изула тя шушона,
за да изтърси влезлия ѝ сняг,
и как я бе придържал той, и как,
използвайки таз полуизмама,
стояли бяха дълго време двама,
трептящи от любов, един до друг,
в гората без движение и звук
освен почукването на кълвача.
И продължавайки след тях да крача,
представих си аз нежната игра
на двамата във снежната гора
и видях как на дългата ѝ клепка
звездата на една снежинка трепка
и как разтапя топлия ѝ дъх
скрежеца върху мекичкия мъх
на шала му. А той не е кротувал
а той, разбира се, я е целувал,
мошеникът с мошеник, виж го ти!
Вървях и се ядосвах аз почти
и още с тая ревност във гърдите
в миг гледам: отделиха се следите
и без да спрат, на първия завой,
тя тръгна вляво, а във дясно той.
Какво бе станало? Нима раздяла?
Озадачен, сред тишината бяла
с ръце в джобовете си аз стоях.
И изведнъж засмях се с тъжен смях:
наистина те бяха тук вървели
на таз алея в белите тунели,
но не в прегръдка, както мислех аз,
а поотделно, с разлика от час,
и не любовна двойка бяха, значи,
а двойка най-случайни минувачи,
един за друг незнаещи дори
Как тъжни са тез букови гори!
И аз стоях, обзет от болка тиха
по всички тез неща, които биха
могли да бъдат, но – уви! – не са
подобно тази среща във леса…
ДАЛИ ТУЙ СЛУЧИ СЕ, ЗАЩОТО …
Дали туй случи се, защото
от тази искра между нас
така спои се съществото,
наричано от мене „аз“,
със другото, което вече
зова по навик само „ти“,
че колкото да сме далече,
едно се чувстваме почти –
не зная, но с вълна гореща,
секунда траяла едвам,
тъй както винаги усеща
човек, че съществува сам,
със ясност неопровержима,
днес в шест и четвърт след обяд,
почувствах, че и теб те има,
че нейде си на този свят.
ДОБРИТЕ ПИСМА
Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.
Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето, с радост богато,
е вече летяло към мен.
Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!
СБОГУВАНЕ С МОРЕТО
Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.
То се сбира, разрежда, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.
А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно - диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:
със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,
и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.
Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз -
аз съм само зад тях минувача!
Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години - какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.
И защо ни са те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!
Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.
А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,
че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!
Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми - вечно подвижно - нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!
Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос.
Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято
и в мъглата - уу-уу! - като горестен зов
се дочува на кораби воя...
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност жадувана моя!
МАЛКАТА КЪЩА
Къде изчезна, малка къщо,
със барелефа над вратата си?
Едно чудовище могъщо
разчиства твоите остатъци.
Балкончето в бръшлян го няма,
под него няма я и фурната,
на тяхно място в грозна яма
оградката стърчи, катурната.
За два-три дена те погълна,
не ти прости духът на времето,
а през годините бе пълна
и с радостта им, и със бремето.
Какво от тебе ще остане?
Фасадката ти само, ако е
успяла смътно да се хване
на снимка във албумче някое.
Сега един квадрат открит си
разделящ две кооперации,
във който пърхат леки птици
и тягостни асоциации,
като, например, тази първа,
че временни неща изграждаме
и че не много ни отърва
да мислим за какво се раждаме.
НА „ПОПА“
И все пак беше хубаво, че точно на тая
моя спирка се сбира сега младежта,
тъй че можех да слушам, уж чакам трамвая,
как дърдорят си весело разни празни неща,
как открито целуват се, как дрънчат на китари,
как се смеят на смешки, явно смешни за тях,
и как явно ни чувстват отчайващо стари,
допотопни животни, достойни за смях.
Но в тъмното снощи ми се стори гранитът
на Патриарха с куп венци ограден.
А то били те. Уморени да скитат,
седяха на цокъла, на пет крачки от мен.
Осветил ги бе блясъкът от трамвайната жица
и при тяхната хубост нещо в мен затрептя:
А не са ли наистина тези всъщност дечица
Мил венец от страната ни, свеж букет от цветя?
Умни, будни, такива, със каквито едва ли
би могъл да се хвали друг някой народ,
а ний какъв избор срещу туй сме им дали?
Безработица вкъщи или чужд небосвод.
Не, че няма сред тях доста с бръснато теме,
и че много от тях не се боцкат с игли,
но и много ги лъже това, нашето, време
и добре е, че само ни се смеят, нали,
като биха могли… А те, виж как, красиви,
под неона в целувка сливат млади лица,
виж как дръзко се мятат момчешките гриви
и как женствено в мрака блясва в миг обеца.
Очевидно нехаят, или просто не знаят,
че светът им могъл би да е друг, не такъв…
Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.
Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!
ПЪРВИ СНЯГ
Той не бе от тези там,
тежки и дебели,
дето стапят се едвам
след недели цели,
беше чист и беше бял,
весел и омаен,
но валял-недовалял,
временен, нетраен,
сняг, но лекичък такъв,
пудра – сякаш – суха,
колкото едничко „Пъф!“
в миг да го издуха,
колкото, подобно сън,
да изчезне бърже,
колкото ти, чул отвън
как шейничка стърже,
с болка да си спомниш как,
като бил си малък,
тичал си към тоя сняг
с недояден залък.
А сега какво освен
грижи той ти носи,
тъй уж лек, а пък студен,
скърцащ от въпроси,
сняг, но колкото да се
каже, че го има,
колкото да донесе
във сърцето зима…
МАМА
Косата на мама
е светла и мека.
Ръката на мама
е нежна и лека.
Тя много е мила
и много добра е,
даже когато
не й се играе.
Но често до късно
мама я няма-
тя работи в нейната
служба голяма
и само от работа
ми телефонира,
но това не ми стига,
то се разбира,
и истински хубаво
е в нашата къща
само когато
тя от служба се връща
И погалва косата ми
с уморена ръка…
Когато порасна,
ще направя така,
че тя да не работи
през целия ден…
или нека работи,
но нещо при мен!
СИВО
По Нова година
разхождам се пеш.
Японска картина:
мъглица и скреж.
Поглъщащо сиво.
Игли от сребро.
Измамно красиво.
Привидно добро.
Поне люта зима
да беше дошла!
А то какво има?
Скрежец и мъгла.
ДИПЛОДОШКА ЖАЛБА
Ний сме диплодоци, кротки, тревопасни,
тежки и огромни, ала безопасни.
Дълго си живяхме мирно и по свойски
в нявгашни далечни ери мезозойски,
ала нещо става – чувстваме го всички,
като си напрегнем дребните главички:
някои животни станали са ловки,
нокти са развили и добили човки,
гребени от плочи, челюсти зъбати,
и на туй отгоре – нрави непознати.
А пък ний, родени в миналото време,
ний сме пригодени папрат да пасеме
и затуй зъбите са ни всички кътни,
и затуй спокойно другите ядат ни,
и затуй видът ни, редък напоследък,
бавно си изчезва с общия напредък.
Но не може нищо тук да се извърши,
тъй като процесът става твърде бърже,
а не подобава някой диплодокус
да се унижава до подобен фокус:
за да не загине, зъби да си турне,
тоест, по причини чисто конюнктурни.
И какво излиза? Че като държиме
да опазим свойто диплодошко име,
сложен в обстановка сложна като тази,
себе си видът ни няма да опази.
Но какво да сторим? И полека-лека
тръгваме ний в свойта царствена пътека,
трийсет метра дълги, бавни и масивни,
все тъй удивени и все тъй наивни,
да поставим нейде в залите музейни
своите огромни прешлени идейни.
ЗИМЕН ПЕЙЗАЖ
Сняг през нощта
навалял е навън
и цял е света
като гледан насън.
Бели са всички
комини, градини,
толкова бели,
че малко са сини.
Дърветата също,
цели в дантели,
са станали бели,
са станали бели!
И не само дърветата –
всичко е бяло
и всичко така
в белота се е сляло,
че ако вземем
рисувателен лист
и го оставим почти целия чист
би могло да се каже:
Това зимен пейзаж е!
ЗА ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА
Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.
и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,
и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?
КЛЮЧЕТО
Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.
Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам –
със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!
И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,
и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,
и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!
И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.
Ах, до люлката детска така близо бил гроба –
откъде тази завист и защо тази злоба?
Трябва друго! – И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:
– Какво още там дириш, остаряло момченце?
-Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.
ЕСЕН
Ах, колко е хубаво! Листата са всички
сякаш от блокче за водни боички:
виж, ясенът, който цял в пламък червен е,
се моли на бука :- Дай жълто на мене! –
а жълтият бук му отвръща :- Съгласен,
но дай ми ти първо червено от ясен!
И толкоз са пъстри и шарени всички,
че няма в боичките толкоз панички,
какви ти панички! – езикът ни даже
не може със думи докрай да изкаже
колко е хубаво!…
РАНО СУТРИН
Днеска нещо ме събуди
в пет, преди да станат всички.
Тихо. Само като луди
вънка чуруликат птички.
Слава Богу, в кабинета
е разтребено и чисто
и прозирните пердета
чакат слънцето златисто.
Ето мракът се отмята.
Дискът огнен се въззема,
тъй че чувствувам земята
част от общата система
и във мойта химикалка
дребната сачмица светка,
сякаш, че сама е малка
неизследвана планетка.
Свежо. Хубаво. Приятно.
Миг на щастие небивал.
Просто ми е непонятно,
как до днес съм го проспивал!
ВИНОВНИЯТ
Нямаше как. Беше истинска хала.
Лаеше страшно и прежалих го аз.
Взех го в колата и далеч от квартала
го пуснах навънка и дадох газ.
Беше ми тежко, но, повтарям го пак-
лаеше страшно и нямаше как!
И ето, след седмица нещо драска вратата,
нещо чука с опашка, скимти и квичи,
нещо ми скача върху рамената,
нещо ме лиже със сълзи в очи!
Мръсен и кален,
отслабнал и жален,
с една рана дълбока
отстрани на хълбока,
търка се в мен и гледам го аз,
слушам, разбирам му кучия глас…
– Господарю- той казва- господарю любими,
от сърце ти се моля, вината прости ми!
Аз съм твоето куче!
Аз незнам как се случи!
Гледай, вярна муцуна
в краката ти слагам:
честна кучешка дума,
не съм искал да бягам!
Сигур там зад завоя
съм се някак отбил
и загубил съм твоя автомобил!
Ау, как беше ужасно!
Ау, как беше опасно!
Стигах няколко пъти до един магазин,
но закрит бе дъхът ти от лъха на бензин!
Ти навярно си свирил
и ругал своя пес,
но и аз съм те дирил
седем дена до днес!
Опрости ми вината!
Отвори ми вратата!
Няма вече да шавам,
свойто място ще зная
и от днес обещавам
дваж по силно да лая!
– Влизай! – казвам му строго-
но сърдит съм ти много,
няма никога вече
да те водя далече!
СНЯГ
Радостният снежен пух
вън покриваше балкона,
но във този миг дочух-
звън! И вдигнах телефона.
– Ало!- някой изрева-
Ти ли си, гадино мръсна?!
И веднага след това
връзката ни се прекъсна.
Нагрубиха ме така,
а пък не, не се обиждах.
Със слушалката в ръка
пътя си изминат виждах:
никого не съм убил,
никого не съм подлъгал,
никого не съм следил
с нож в ръка зад някой ъгъл.
Кой ще бъде? Няма кой!
Сбъркал ме е с друг човека!
А снежинките безброй
вън се стелеха полека
и аз чувствах се сред тях
като тях далеч от злото
и от тихия ми смях
стапяше се на стъклото
малко, нежно колело
сред рисунката сребриста…
Дявол, хубаво било
съвестта ти да е чиста!
ЗА СПЯЩАТА ПРИНЦЕСА
Спящата принцеса
сладък сън сънува
и в съня си вижда:
принцът я целува.
Времето минава,
принцът й къде е?
Спящата красавица
почва да старее.
Ей го, принцът иде.
Гледа. Отминава –
кой ще ти целува
бабичка такава!
Седемте джудженца
вадят кърпи, плачат.
Нажален, подсмърча
даже разказвачът.
СУЕТА СУЕТ
Тази жажда за слава! До въздишката сетна
човек си остава със душица суетна.
Днес
трима читатели
със чувствителност висша
(тоест
почитатели
на каквото напиша)
на гости ми дойдоха и вместо букет
във дар ми поднесоха един слънчоглед.
Беше толкова хубав – със главата му жълта
неочаквана радост във дома ми нахълта!
Но гостите почнаха: какъв майстор съм бил
и как неподправено при мен бликало чувството,
и как бил съм пробил
свой нов път във изкуството,
модерно по същност, но без отказ от римата,
като формоподдържаща… И тъй дълго и тримата
продължиха с възхвалите в същия дух,
че аз най-накрая съвсем се надух,
тъй че после, останал със подаръка сам,
дълго крачих из стаята, преизпълнен със срам,
и понеже се движех насам и натам,
а жълтата пита
дори не опита
да ме следва със поглед, го обърнах на смях:
нещо може би струвах, но чак слънце не бях…
УПЛАШЕНОТО
Двама млади съседи
имат малко дете
и таз случка със него
ми разказаха те:
Той веднъж от почерпка
в полунощ се прибрал
и жената му вдигнала
съответен скандал.
От шума им детето
да заспи не могло
и в уплаха ги слушало
от свойто легло,
но когато баща му,
за да бъде простен,
обещал, че ще стане
друг от следния ден,
то сълзите си с мъка
удържало дотук,
на врата му се хвърлило
с плач: Не ща да си друг!
…Този разказ приличаше
на нелош анекдот,
а бе късче от техния
всекидневен живот
и аз виждах ги двамата,
как омекват и как
утешават с целувки
своя плачещ юнак,
но понеже бе разказът им
придружен с весел смях,
аз усетих в душата си
таен укор към тях
и все пак зарад малкото
се почти просълзих,
тъй че случката с него
породи този стих,
зле римуван, нахвърлян
върху първия лист,
но със край, който ще ми се
да е нежен и чист,
светъл, тънък, прозрачен
като лятна дъга,
със шест цвята от радост
и един от тъга.
