БРЕЗОВА ГОРИЧКА...
Брезова горичка,
тъничка трева -
като в руска приказка,
почнала едва
в тази утрин пролетна
с пролетна магия:
в приказката влязохме
брезов сок да пием.
Аз така ли свеждам
кротичко очи?
Ти ли тъй разнежено,
ласкаво мълчиш?
Става моят вехтичък
шлифер без колан
син и целомъдрено
дълъг сарафан.
А пък в твоя поглед -
грейнал и смутен -
виждам, че е близък
сватбеният ден.
...Сякаш че е всичко
почнало едва
в брезова горичка
с тъничка трева.
ПАК УДАВЯМ ЗАСМЯНА...
Пак удавям засмяна
свойте късички дни
в полудялата пяна
на порой пелени.
Пак ме чакат повити
в детски плачове нощи
и от нежност превита,
пак заспивам над кошчето.
В мрака вече не дебнат
остроноси въпроси:
"На кого си потребна?"
"За какво си?", "Какво си?"
Знам, отново - злоради -
ще се върнат при мен.
Пожелах и изстрадах
недалечния ден:
По чертите неясни
да съзра примирена
още смътния блясък
на едно нетърпение.
А очичките, дето
виждах себе си само,
ще се взират просветнали
покрай моето рамо.
ЛЕДЕНА ПРИКАЗКА ЗА ЛЕБЕДИ
На сестричката ми
Плували лебеди
по река ледена.
Мъжкият стенел
с крило ранено,
женската литвала -
пискала, питала
няма ли заливче,
островче няма ли?
Но покрай стръмни
скали наежени
дебнели тъмни
водовъртежи.
Тънки иглици,
ледени сълзи.
Белите птици
с реката бързали -
лодки безвеслени.
Реката - весела,
ту ги събирала,
ту ги разделяла,
път не избирала -
морето дирела,
морето Северно
с вълните сиви,
с ледове сини.
Стигнала, стихнала,
смирено плиснала
своите дарове:
дънери стари,
иглици борови,
кедрови орехи,
брадати салове,
гнезда отчаяни,
късчета ледени -
белите лебеди.
ЕСЕН
Като циганка скитам
по мъгливи баири.
Пощади ме, не питай
ново лято ли диря.
"Пяло, пяло щурчето,
зимнина не събирало
и замръзнало клето
без храна и квартира."
Мъдростта е призната
в тази весела басня
и я учат децата
още в детските ясли.
Мокър вятър завива
мокра гола земя.
Есента е сълзлива
като стара мома.
Камионите дири
дърпат, дърпат полето:
не заспивай, не спирай,
все пак - пяло щурчето.
ЛУНА
В тая нощ, за любов наречена,
като смях, като вик, отсечено
някой пакостен зазвъня
със зелена прозрачна луна.
В тая нощ, за любов наречена,
под прозореца ясно повика
мойто щастие разнолико.
(Ти не вярвай, нали са при тебе
мойта нощница, моят гребен,
мойта кожа, разсипани лунички
по възглавница псевдо-лунна.)
И видях как се люшват пожари
кукурякови, минзухарени;
и видях как край преспи прозрачни
размразени кози се прескачат;
през открехнати сенки сияят
невестулки и зайци замаяни
(красота струи тревожно
по горещите живи кожи);
как с разтворени звездни зеници
ги докосват невиждащи птици
(над главите им трепкат пролетно
биовълнови ореоли);
как покълват семената, послушните,
по-далече, по-далече от крушата;
луди-мъдри пъстърви падат
в синия вихър на водопади. -
Под зелена прозрачна луна.
Ти не вярвай, нали са при тебе
мойта нощница, моят гребен,
мойта кожа и смешните лунички,
и прегръдките гладки, и думите.
В тая нощ, за любов наречена,
под зелена прозрачна луна.
БАБА
Тя е малка и бяла
и готова душа.
И домът й е малък,
там се стига пеша.
Всяко нещо харесва,
все било за добре:
и на вуйчо адреса
в град на чуждо море,
и на дядо мустака
над корава яка
(той е млад, той я чака
да вървят под ръка).
Сутрин бързо и драго
тя градина реди:
всяка тревка е блага,
всяка пръст ще роди.
Тя е впрочем отдавна
под трева, под салкъм.
И каквото да казват,
знам й тайния сън:
Дъх се топличко носи,
то животът си свирка навън
трепка лист, трепка звън -
с нейните птичи кости.
ПЕСНИЧКА ЗА ИЗГУБЕНОТО ЦВЕТЕ
Цвете мило, цвете красно,
в дворче като скут
ти цъфтеше, аз си раснех.
После вятър лют
и попари, и замете
детския ни свят
и забравих, мило цвете,
твоя аромат.
Под земята ли си светиш?
Топло ли е там?
Боже, аз на мойто цвете
името не знам!
Цвете мило, дай ми сила
да вървя пеша,
да те видя,
да си ида,
да се утеша.
ПРИСПИВНА ПЕСНИЧКА
Можеше да бъде само сън:
ведър ден сияеше навън,
всички твари ходеха пеша,
с тях и аз с усмихната душа.
Беше като в божия закон -
хлебец и водица и подслон.
Може и да беше само сън:
тъмна буря цвилеше навън,
беше весело и беше миг,
в който я надвика моят вик,
бяха моя радост и закон,
вино, хляб, полуобязден кон.
Нека да е сън - но е било:
влизах в него като нож в масло,
в битка - като риба във вода,
в шатър украсен - като в беда,
в ярост като в първа благодат,
в нечия прегръдка като в ад.
После знаех - бе последна нощ,
но в ръката още имах нож.
А навсякъде пълзеше прах -
само не умора и не страх! -
прах върху юзди и стремена,
прах върху звезди и времена.
Непрогледна и последна нощ,
но в ръката още имах нож.
И кого тогава чаках там -
нему - и на мене - да въздам?
Нани-нани, той ще дойде сам.
