ЗАЩО НЕ МОЖЕМ КАТО ПТИЦИТЕ
Защо не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято?
Угасва пламъка в зениците
като звезда във мътно блато.
И става тъй че под чадърите
на привлекателни омрази
жадуваме за милосърдие,
което любовта да пази.
И само да не сме самички
и вяра в дружбата да свети -
приемаме от безразличните
най-безучастните съвети.
А сетне плачем от плесниците
на изменилите приятели
и че не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято.
ПИСМО ДО МАМА
Каква невеста си била ти, мамо!
как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.
Като сърна на горската поляна
внезапно озовала се в кордон -
изтръпнала - забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.
Ти - другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
сто чирпанлии - набори на тати -
залели всичко с вино и със смях.
А ти в хорото - пъргава, чевръста -
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти две змии до кръста -
пленили младоженческия двор.
Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.
Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен ръчен пясък
и бронза сив на хлебната кора
преливали се буйно или плахо...
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.
Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.
Тогава ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
и дирих аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?
В такива дни аз - плахото селяче -
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта - прегърбена и жалка -
с отрязани коси, с подпухнали очи -
прегърна ме и каза: " Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!"
Сега са други времена, друг - простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.
Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.
Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?
Едва ли... Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси.
ТИ ВИЖДАЛ ЛИ СИ КАК УМИРА ПТИЦА …
Ти виждал ли си как умира птица
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта.
Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина.
Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов
Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента.
ОТВОРИ МИ. НОСЯ ТИШИНА …
Отвори ми. Нося тишина.
Зная тайни притчи за жените.
Погледни ме само във очите,
за да видя малко светлина.
За да ме прегърне синева,
и чрез съхранената надежда
нека да остане без слова
гонената от живота нежност.
Нека във мълчание кипят
жестове, пространства и неволи.
Надживели и любов, и пролет,
птиците мълчат през есента.
ТИ СЪН ЛИ СИ?
Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда -
далечна, но със близко име,
която свети без следа.
И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.
Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми - тревожна бездна -
живей щастливия си плен.
Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!
ПРИВЕЧЕР
Привечер.
И нищо се не чува.
В здрачината - селска тишина.
Добър вечер!
Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.
Мама ме целува.
В двете длани -
мъжко, необръснато лице.
Две сълзи - запазени от лани,
скрити в най-дълбокото сърце.
Ябълки - във шепите събрани.
Прясно сирене и стар ошав.
Думите ?, малко неразбрани,
слушам аз -
и ням, и гологлав.
Уж съм вещ във българското слово,
а не мога да усетя сам
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян...
Някъде детинството ми плува.
Кучета, волове и жита...
Добър вечер!
Мама ме целува.
Мене ме целува вечността.
ПРИЗНАНИЕ
Тя се мярна някак изведнъж
и с очи лазурни ме погледна.
Може би от есенния дъжд
беше понаведена и бледна.
Може би. Но аз за миг разбрах,
че това е среща не случайна.
Хората закриват своя грях
и не изповядват всички тайни.
Не отминах. Спрях се и узнах
как блести и под дъжда лазура.
То бе малък и невинен грях.
Есен е. И не очаквай буря.
РАЗЛИЧНА ОРИС ВСЕКИМУ СЕ ПАДА
Различна орис всекиму се пада
и всеки е с това забележим:
на тебе - снежна изненада,
на мене - огъня неповторим.
На тебе непонятните пространства
и северните цветни небеса.
На мене - южните пиянства,
светкавици и шумни чудеса.
Навярно поговорките са верни -
и двата полюса стоят така,
че неизменно Югът търси Север,
ръката моя - твоята ръка.
Навярно във вселената ни има
полярна близост при взаимен зов.
От нея иде тоя хубав климат
на тиха изповед и на любов.
И ДА СТИХНАТ ГОЛЕМИТЕ СТРАСТИ
И да стихнат големите страсти,
и да легна под земен покров –
ще си взема за спомен и щастие
неспокойната дума Любов.
Неспокойния образ ще взема,
две големи и плахи очи –
две заглавия на поема,
дето твоето име звучи.
Едно Черно море – да ме носи;
една чайка – над мен да кръжи;
и тракийските коловози –
да ме водят при вити лози.
Един тръпен завой на Марица;
една южна, печална звезда;
една сянка от бор и елица;
един извор със снежна вода.
Един бял лист, на който ще пиша
със един неумиращ копнеж.
И две сълзи – които ти скришом
на прощаване ще ми дадеш.
ТЪЖБА - на жена ми
Всичко мина. Недей се обръща
и не гледай вече назад.
Те заграбиха нашата къща,
както кучета грабят комат.
Кой помисли за нашия залък?
Стар, намусен и глух тротоар
ни посрещна със витошки камък
и с един жълтозъб талигар.
Черен кестенов клон се надвесва
като символ на сянка и глад.
Самота, пустота, неизвестност…
Не, недей се обръща назад.
Тази българска строга природа
може би ще ни връчи приют…
От нахлулата западна мода
моят стих ще остане нечут.
От поета - лирикът бездомен -
неизбежно ще се отрекат.
Като жалък безименен спомен
непристойно ще ме заличат.
За забава на хорската злоба
ще излезем от тоя въртоп,
за да взлезем двамината в гроба -
двойка жерави в земно гнездо.
НОЩЕН ДЪЖД. И ТИХИ НОЩНИ ПТИЦИ.
Нощен дъжд. И тихи нощни птици.
Нощна пролет. С нощен полутон
разговарят някъде пшеници
още на езически канон.
Вслушано във него до забрава,
времето не помни своя глас.
Нощен влак минава, натоварен
с нощен сън във полунощен час.
Нощна страст. Очаквано блаженство.
Мъжки говор подир женски смях.
Нощна пролет. Вечно съвършенство.
Ореоли от човешки грях!
АНГЕЛ
Навярно моят ангел е сакат,
та все при мене си стои и дреме.
Не стана ни богат, ни демократ -
пропусна историческото време.
И не го блазни белият простор,
и не го вдъхновяват небесата.
Седи си в доброволния затвор
обиден, равнодушен и брадясал.
А аз го моля: - Хайде, полети!
България все още си е наша.
Не бива да оставаш без мечти.
И аз не зная от какво се плашиш.
- Не знаеш ли? - ми проговаря той. -
Сега у вас все дяволи витаят.
Не чуваш ли - звучи заупокой.
Настъпи и на ангелите краят.
…И спусна се от Витоша мъгла.
Изчезна ангелът. Кое ли го накара
да скърши овехтелите крила
и да си проси хляб на тротоара?
НЕЗЕМНАТА ЛЮБОВ ПО ЗЕМЕН ПЪТ
Неземната любов по земен път,
прокудена от времето пътува
и затова душата ми жадува
контрастни сили да я завъртят.
Да свети риск, обвит от страхове.
Да грейне лъч, от сенките размътен.
Покоят да пищи от ветрове,
ако поискаш – нека са предсмъртни.
Крилатото от птиците дърво
внезапно от любов да се запали.
И този жест да стане тържество,
каквото никога не сме видяли.
Желания – последни може би –
във делника на прозата си виждам.
С небесната любов ме ненавиждай,
със земната омраза ме люби!
ДЕЛЯ ЖИВОТА СИ НА ЧАСОВЕ
Деля живота си на часове,
които мерят есенното време.
И знам, че някой час ще закове
последната минута. Ще ме вземат
и ще ме хвърлят в нищото. А там
камбаните не бият за вечерня.
И няма да усещам, че съм сам,
че всичко е затрупано и черно;
че няма небеса и няма път,
а другите, заровени до мене,
далече преди мене заземени,
ще си кротуват и ще си мълчат…
И ще се сепне само есента.
Понякога дъждът ще ме целува.
А падналите върху мен листа
ще мислят, че все още съществувам.
ЕПИЛОГ
Каква ли сетнина ме чака?
Защо ли питам, като знам:
олющената катафалка
и неизбежният саван.
Ще встъпя в немите беседи
с предтечите на оня свят,
с поети и езиковеди…
А есенният листопад,
защото е многогодишен,
ще шепне вместо мен това,
което исках да допиша,
но не ми стигнаха слова.
Ако не съм съвсем излишен -
макар и да съм отзован -
със закъснялата въздишка
влезнете в читавия храм
на книгите ми, назовани
в инкриминиран каталог…
В тях думите не са измамни,
а продиктувани от Бог!
ПЛОЩАД "СВЕТА НЕДЕЛЯ"
Кръстовище. Площад "Света Неделя".
Огромна църква. И железен кръст.
Трамвайни спирки. Срещи и раздели.
Открита обич. И прикрита мъст.
Молитва. Песнопения. И сватби.
Камбана. Вощеници. Карнавал.
Нищожни сенки. Жежки стълби. Пладне.
Несретник жалък. Звуци от кавал.
Зад църквата - хотел. До него - банка.
Фасада на локал и на синод.
И блудници с изтънчени осанки.
Угрижен и загадъчен народ.
Интриги между праведни и грешни.
Смешение от дънки и раса.
Беззъби врачки. Циганин със мечка.
И обещания за чудеса.
Нелепо сборище. Площад "Света Неделя".
Емблема. Предвещание. И злост.
Свърталище, което ни отделя
от всички божества. И от Христос.
