ПРЪСТЕН
За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
ПРИКАЗКА
Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.
Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.
Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.
Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...
Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?
ЖИВ СЪМ
Нажежено е до бяло
всичко в мен.
Жив съм.
Падам и крещя от болка.
Жив съм.
Не от болестта боли.
Боли ме, че съм повален.
Жив съм.
Като тетива треперя цял.
Жив съм.
Цял горя и в треска викам.
Жив съм.
Не от треската треперя,
а от гняв,
че съм се спрял.
Жив съм.
Хора, спрелите минути ме болят.
Жив съм.
По загубените пътища крещя.
Жив съм.
Хора,
искам рождества,
не искам смърт.
Жив съм.
В мен крещи недороден света.
Жив съм.
Мъртъв ще съм,
ако не крещя от болка,
Жив съм.
Хора,
чуйте диагнозата на болестта:
жив съм.
ПОСТЪПВАНЕ В БОЛНИЦАТА
Мога ли в стая с единствен креват,
докторе, да оживея?
Има ли стая за целия свят?
В нея сложете ме,
в нея!
ЛЮБОВ
Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: „Остани.“
ХУДОЖНИК
Той отвори и се спря на прага.
Гледаха го празните стени.
Гледаха го със очи от влага,
от пирони, от пукнатини.
Колко гола беше, колко бедна
стаята с мъртвешките очи!
Към стените мълком той погледна
и по тях картини закачи.
Закачи по мъртвите пустини
извори и пътища, и бряг,
лесове, небета сини, сини
и слънца, червени като мак.
Закачи усмивки и простори,
облаци, деца и светлини,
закачи света и го затвори
в тези грозни четири стени.
И стените скривайки с платната
— негови единствени неща, —
той превърна стаята в богата,
в най-богата стая на света.
ИЗКУСТВО
Върху древния камък зелен
малко каменно гущерче има.
То лежи и в горещия ден,
то не бяга и в лютата зима.
От столетия спи си така,
сякаш само за миг е заспало.
Бих целунал онази ръка,
що е ваяла малкото тяло.
Тя така е поставила там
своя мъничък гущер изваян,
че и грозният камък голям
покрай него останал е траен.
НЕ, НЕ ТРЯБВА
Не, не трябва да свършат без време
неживелите още неща.
Трябва мислите друг да поеме
и брезата да пусне листа,
трябва корабът, влязъл в морето,
да достигне крайбрежни води,
да не спира в окопа шосето,
нероденото да се роди.
Не, не трябва напразно да стенат
непокритата къща сама,
хлябът, който едва е наченат,
недошлите в ръцете писма.
Трябва залезът сам да се спусне,
трябва грозда да бъде прибран,
недокосната още от устни,
да не съхне девичата длан,
да не зеят огнищата неми
и поемите с празни листа.
О, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.
ЗЕМЯ И НЕБЕ
Върху земя човек роден е.
Но той на нея е роден
небе да вижда и да стене,
загуби ли го някой ден,
да чува в нежностите къси,
в делата, в болката дошла,
не ударите на кръвта си,
а ударите на крила.
Върху земя човек роден е.
Но той на нея се роди
над себе си, непокорени,
да дири винаги звезди,
да ги достига и когато
до тях е стигнал, да скърби,
пак взрян в небето непознато
и смъртоносно може би.
Върху земя човек роден е.
Но той роден на нея бе
дори в пръстта, и на колене,
да има пак едно небе,
небе да има и тогава,
когато няма и очи,
сам в себе си да го създава,
когато то се заличи.
ДОБРИЯТ УЧЕНИК
Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.
Седеше на първия чин;
до прозореца, вляво,
беше нисък на ръст,
с коса като пламък,
червена и права,
с цяло съзвездие лунички
върху двете страни.
Беше много добър ученик.
Знаеше всеки урок,
отговаряше точно и ясно,
не мълчеше,
когато учителят,
питаше:
прав зад катедрата.
— Кои са царете от Второто българско царство?
— Къде се намират Азорските острови?
— Какво получаваме, когато прибавим
към натрия три молекули сребро?
Той беше добър ученик.
Най-добрият в класа.
Веднъж,
съвсем неочаквано,
влезе един офицер.
Прав зад катедрата,
офицерът посочи
първия чин до прозореца вляво,
и каза:
— Излез на дъската.
Ела.
Говори.
Отговаряй на всички въпроси
подробно и ясно.
Беше в час по мъчение.
От стената
като от черни килии
гледаха Ботев и Левски.
Върху празните чинове
седеше страхът
и подсказваше:
— Кои са ония,
с които си ходил на сбирка?
— Къде се намира
квартирата, дето се срещаше с тях?
— Какво си получил?
— Кому си го дал?
Беше в час по безстрашие.
Тои беше добър ученик.
Най-добрият в класа.
Излезе навън
пред дъската.
Косата му рижа изгря
върху нейното черно небе
с тебеширени облаци.
Лицето му
беше спокойно и ясно
под златните лунички.
Беше много добър ученик.
Най-добрият в класа.
Но нищо не каза.
На всички въпроси
отвърна с мълчание.
Мълчеше,
когато го питаха в класната стая.
Мълчеше,
когато навън го поведоха.
Мълчеше,
когато го туриха прав
до стената на задния двор.
Мълчеше,
когато последен звънец
удариха пушките.
Беше много добър ученик.
Мълча
и получи отличен
в час по безсмъртие.
БАЛАДА ЗА ЧОВЕКА
Самичък в студената бяла гора
две нощи човекът се влече.
И каза гората: — Нима не разбра?
Ранен си. Отиваш си вече.
Умираш. Далеч е отрядът сега.
Ни стряха, ни лек, ни пътека.
Но глух бе човека, съборен в снега.
Пълзеше, пълзеше човека.
И каза гората: — Смири се и спри!
Не ще се изтръгнеш от мене.
Виж — бързият гълъб е паднал дори
до тебе с крила укротени.
Къде ще отидеш с такива нозе,
крилете щом в мен са сковани?
И спря се човекът. И гълъбът взе,
и скри го до своите рани.
И гълъбът, сбрал топлина от кръвта,
под пазвата трепна полека,
удари с криле и натам полетя,
където не стигна човека.
ИЗТЕГЛЯНЕ НА МЕЖИТЕ
В пясъка — десет чифта крака.
Десет чифта ръце — на въжето,
Тегли така. Тегли така.
Изтегли цяло морето.
Изтегли роклята на цветя,
обещана от лани,
хляба, огъня, солта,
ласките обещани.
Изтегли кончето от мукава,
бяло, с черни копита.
Една песен, а след това
уста в устата впита.
Изтегли тютюн и платна,
чаша вино, гърлото спряло,
две звезди на прозореца. Тишина.
Малко сън за умореното тяло.
Тегли така. Тегли така.
В пясъка — десет чифта крака.
Десет чифта ръце — на въжето.
Тегли, тегли, тегли така.
Изтегли цяло морето.
ПОСВЕЩЕНИЕ
За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята, връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък, непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат,
и всяка мисъл в тебе да остане
като зараснал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата, и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ, и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.
