ТИХАТА БАЩИНА СТРЯХА...
Тихата бащина стряха!
Тамо шумяха
някога тъмни лози;
своята тайна мълвяха,
сякаш не бяха,
сънни брези.
Вечер, в пустинни градини,
думи невинни
ронеше ясна луна.
Слушаха, ден не видели,
чисти и бели,
бели сърца, в тишина.
Още зори не зорили,
гаснем немили
с първите златни лъчи.
И сред пустиня безбрежна,
плаха и нежна,
моята песен звучи.
ЗНАМ СЪРДЕЧЕН СВИДЕН КЪТ...
Знам сърдечен свиден кът.
Сред замрели в сън ели,
звучен ручей ромоли,
и лъчи-стрели трептят
Там в забрава рой пчели
своя сватбен танц въртят.
Боже, в тоя цветен път
мойта вяра окрили.
СВЕТЛО УТРО, ТИ ПРОКУДИ...
Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Ти безбрежна шир събуди,
звънна в моите стъкла —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светила —
пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила.
ТИХИЯТ ПРОЛЕТЕН ДЪЖД...
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, възторг и уплаха,
с тихия пролетен дъжд
колко искрици изтляха!
И СЛЪНЦЕТО С ПРЕДВЕЧНИЯ СИ ПЛАМ...
И слънцето с предвечния си плам,
изгубено в нощта на мойте степи,
ще освети порутения храм,
но моите очи ще бъдат слепи.
Невидима ръка ще затрепти
по струните на мойта мисъл бедна,
пред мене ще застанеш скръбен ти,
но моята душа ще бъде ледна.
И моята молитва ще зове
в часът на безпощадната измама,
като мечта по нови светове,
но моята уста ще бъде няма.
Аз ще разплитам своя сън злочест
под шепота на сетно алелуя,
и ти ще спреш пред мене с блага вест,
но, жив мъртвец, аз няма да те чуя.
РОСА ЛИ ГРАДИНИТЕ РЪСИ...
РОСА ли градините ръси,
коса ли звънти в самота?
Аз чувам унесен в съня си:
трепти незаспала мечта.
На вас ли, вълни, се обажда,
на тебе ли, звездно море?
Тя с лунния блясък се ражда
и с модрата утрина мре.
И нейните вихрени стъпи
се губят безшумно в нощта
и будят желания скъпи,
и в шемет унасят света.
Тя в морската пяна се ражда,
под белия лунен покров,
и пали в душите ни жажда,
безумната жажда: любов.
ЛУНАТА ВИСНЕ КАТО ПЛОД...
ЛУНАТА висне като плод,
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.
Аз виждам светлия възход
на първата любов, изгряла
като надежда за живот,
като печал преди раздяла.
И две протегнати ръце,
които искат и не могат
да стоплят мразното сърце
на вси низвъргнати от бога.
Аз чувам гордите слова
на своята душа безгласна,
но пак безпаметно зова
и в шеметна забрава гасна
по две замислени очи,
окъпани в златисто вино.
И моята любов звучи,
и като звук ще ме отмине.
